Instagram story viewer> @delight__stories> Posts

delight__stories

@delight__stories

41

followers

11

following

A daily mindful moment with a short story about life’s simple delights 🧘🏻‍♀️
(Written in 🇧🇬, Instagram offers a somewhat decent automatic translation)

POSTS STORIES REELS

Имам един такъв особен навик да вземам книги с мен на път и да не стигам до тях по време на самото пътуване. Разнасям си я книгата с мен и не я отварям. И всеки път, в който я видя в багажа си, малко си се ядосвам, че съм я взела и ми тежи (което не е вярно), а не я “ползвам”.

Ето например сега съм на двуседмично пътуване във Виетнам и съм си взела едно “книжле” (за да си представите формата и големината), което отдавна искам да прочета и което моите приятели бяха така съобразителни да ми подарят за рождения ден - What I talk about when I talk about running на Харуки Мураками.

Вече две седмици си мисля кога ще започна да я чета тази книга и ето, че днес, както става обикновено с нещата, които все си казвам, че искам да направя, ми се отвори спонтанна възможност да я зачета в едно кафене в Хо Ши Мин Сити.

Кафенето се намира на четвъртия етаж на един блок, известен като The Café Apartments. Апартаментите са преустроени от жилищна площ на кафенета и ресторанти с гледка към една от главните улици Nguyen Hue, която е и един от малкото пешеходни райони в града. Атмосферата е много приятна по това време на деня (10:30 сутринта), защото има достатъчно шум за фон от улицата, но и достатъчно тишина тук горе в кафенето, за да може човек да чете на нещо като спокойствие.

Отварям тази книга и виждам, че заглавието на предговора е “Suffering is optional”. Тази мисъл я прочетох за първи път преди около година в една книга на Тара Брак и много ми хареса. Всъщност в цялостен вариант тя гласи: “Pain is inevitable, suffering is optional”. Няма да разисквам в тази история дали и защо това е така, само ще кажа, че това послание ми е давало мотивация, кураж и утеха в различни моменти от живота ми от тогава насам.

Зачитам този предговор и си казвам, че ето затова Мураками ми е любим писател - заради способността си да придаде чар и смисъл на най-дребните злободневни неща като бръсненето, отварянето на прозорци и… бягането.

(Продължение в коментарите ⬇️ by @delight__stories

Има един бар в East Village в Ню Йорк, който се казва The Book Club. Буквално представлява бар с книжарница до него (или книжарница с бар до нея?), където можеш да си купиш книга и да седнеш да четеш с бира, коктейл или кафе. Докато прелиствах своята и наблюдавах четящите около мен, се зачудих защо повече хора не четат в барове.

Когато се намеря с книга в ръка някой делничен следобед като онзи, знам, че съм превъртяла играта на живота. Едно е да се окажеш с няколко свободни часа от време на време, съвсем друго е да се отпуснеш в някаква мебел и да ги прекараш целенасочено с книга в ръка. Така се появи тази история - за хората, които имат нужда да си спомнят защо някой някога изобщо би чел.

Предлагам на вашето внимание следната картина: Тишина, отсъствие на екрани, известия и вибрации. Само миризмата на хартия и понякога лепилото допълват това усамотено занимание. Да не забравяме и факта, че има нещо удовлетворяващо в това да чуваш собствения си вътрешен глас да произнася смислено свързани думи, които не са твои.

Преди време често се упреквах наум за това колко малко книги съм прочела през последната година (или някакъв свободно избран период). В момента, в който спрях да го правя, започнах да чета много по-често и напълно самоцелно. Поглеждайки назад, осъзнавам, че всеки път, в който съм чувствала, че ми се чете, и не съм го правила, е бил момент, в който не съм имала търпението да издържа водопада от мисли в главата ми да се изтече, за да ми даде възможност да се отпусна в съдържанието на нечий други мозък.

Тоест всеки път, когато не съм чела, съм имала най-много нужда да почета. Мисля, че нещо подобно се случва и с желанието ми да медитирам понякога.

А ти коя книга не си позволяваш да дочетеш?

#mindfulnessbulgaria #shortstories #writersofinstagram #slowlife #bulgaria by @delight__stories

Летенето е особено занимание - пълно е с правила и знаци за какво кога да се прави или да не се прави. За времетраенето на един полет от нас се изисква да преотстъпим известна част от своята автономия в полза на обществената конвенция за безопасно стигане от едно място до друго посредством машина, която се рее в небесата.

Тук искам да отделя един момент, за да си дадем всички дружно сметка колко невероятно е това човешко постижение.

Но нищо не е по-смазващо личната автономия от това да седиш на средната седалка в самолета между двама непознати, които не са били посветени в общочовешката, макар и признавам, неписана конвенция, че облегалките за ръце на средната седалка са само и единствено за човека, имащ нещастието да седи на въпросната средна седалка.

Затиснат от човеци и без място за лактите, ти се свиваш и смаляваш постепенно, докато не се появи възможност да отидеш до тоалетна и да се разтегнеш неудовлетворително добре на площта от 1,2 квадратни метра пред тоалетното помещение, която поне на мен ми се вижда като хиподрум, когато съм на дълъг полет. И после се връщаш на седалката си и пак започваш процеса на свиване. Това бях аз по време на един 6-часов полет до Мадейра.

Но това не е история за недоволството от седенето на средната седалка в самолета, това е история за онези редки моменти на блаженство, когато попаднем на хора, които са съобразителни, не прекрачват границите на собствената си седалка, не дъвчат шумно, не са груби с екипа на самолета, не ти кашлят в лицето, предлагат ти да ти подадат нещо от багажното отгоре, когато стават, за да вземат нещо за себе си и тн. Въздишка на облекчение: Ааааааа.

Удоволствието в такива моменти за мен идва от мисловното сравнение с “другия вариант” и мисълта колко съм благодарна на вселената, че точно днес, тук и сега, не се налага го изпитвам. “Ааааааа” отново по този въпрос.

Това бях аз в продължение на 8 часа и 21 минути по време на полета ми Берлин - Ню Йорк, седейки до Джоузеф.

Джоузефе, ти никога няма да прочетеш тази история, но за мен беше важно да увековеча твоята легендарност, в знак на признание за съобразителността ти.

#mindfulnessbulgaria #slowlife #shortstory #writersofinstagram #bulgaria by @delight__stories

Безгрижие.
Безвремие.
“Аз съм възрастен с моите собствени пари и мога да си правя каквото си искам.”
Така бих описала усещането да не си оправиш леглото.

Мисля, че всеки трябва да има по няколко дни в годината, в които да не си оправя леглото. На мен любимият ми вариант е между Коледа и Нова Година, когато няма абсолютно никакво значение какво ще направя с дните си. Или пък някоя дъждовна събота вкъщи, когато съм пътувала няколко уикенда един след друг преди това.

Да не си оправиш леглото е като да излъжеш на някоя детска игра и да ти се размине, или с други думи - да се усетиш като господар на съдбата си и капитан на душата си. Предполагам, че децата и Уилям Ърнест Хенли ще ме разберат.

Важните предпоставки за ползотворно неоправяне на леглото са:
- Умора от правилата и скоростта на живота
- Свободолюбивост
- Меки и удобни чаршафи и завивки
- Липса на предстоящи ангажименти
- Чай и храна

Казвам “ползотворно”, защото, като човек, който по принцип си оправя леглото, за мен е важно да се потопя безрезервно в това начинание (или по-скоро “неначинание”), за да му се насладя истински.

За забавление идват сезон на някой лек сериал в нетфликс, книга, оцветявка, или пъзел. В повечето случай доста време минава първо в чудене и избиране на едно от четирите.

Да не си оправиш леглото е да плюеш в лицето на пуританските добродетели и аз ви приветствам да го правите от тази нужда, колкото често ви се налага, само нека бъде осъзнато, а не от мързел. За антидота на последното, виж историята “Да си оправиш леглото”.

#mindfulnessbulgaria #shortstory #bulgaria #writersofinstagram #slowlife by @delight__stories

Да си оправиш леглото е като да започнеш деня с победа. Имаше един Тед толк на бивш американски военноморски тюлен, който говори за това. Когато за първи път го гледах, вече бях усвоила навика да си оправям леглото всяка сутрин, непосредствено след ставане, и се почувствах много горда със себе си в следствие на тази интерпретация. Все едно този господин тюлен ми даваше златна звезда за постоянство и шестица по живеене.

Но моят навик да си оправям леглото не се разви като опит за личностно развитие. Мисля, че го усвоих, когато се нанесох в студентското общежитие в първи курс. Когато имаш една стая за всичко - спалня, кухня, хол и отчасти баня - леглото е голяма част от интериора и ако то не е оправено, цялата стая изглежда неприветливо и сякаш не си си взел живота в ръце.

А и нека сме честни със себе си - не е ли просто едно малко удоволствие да си изпънеш чаршафите, да изтупаш възглавниците и прилежно да подгънеш завивките по онзи специфичен начин, който сам си си измислил (не помниш точно кога)? Този акт ще последваме с “Аааааа” - въздишка на задоволство. Тук е важно да споменем и че оправянето на леглото не трябва да отнема повече от две минути, иначе става задача за деня, а кой иска да започва деня си със задачи?

Мисля, че колкото по-малко пространство имаш на разположение в жилището си, толкова по-важно е да си оправяш леглото. Аз от няколко години насам имам отделна спалня, където мога да скрия и заключа мързела и срама си за вечни времена, но не го правя, защото да си оправиш леглото сутрин е ултимативният знак, че си взел живота си в ръце. А аз по някаква причина държа той да ми е в ръцете колкото се може по-често.

#mindfulnessbulgaria #shortstory #bulgaria #writersofinstagram #slowlife by @delight__stories

Имам чувството, че да седнеш на пейка (и то с облегалка) е почти единствено и само източноевропейско удоволствие.

Имам една приятелка архитект, която често се оплаква от липсата на пейки в Берлин - пълен провал на градското планиране според нея. И аз я разбирам, защото пейки просто няма. Или ако има, са без облегалки - нещо, което, четох някъде, че се нарича “дефанзивна архитектура” - умишлено правиш пространството неприятно и неприветливо за дълъг престой.

Но пейките трябва да имат облегалки - животът е достатъчно тежък и без да махате облегалките на пейките.

Не мисля, че е преувеличение да се каже, че облегалките забавят времето. Представи си един следобед в някой централен парк, сядаш в края на една пейка, подпираш си лакътя на облегалката и започваш да гледаш замислено в далечината. Всъщност пускаш си първо музика в слушалките и след това започваш да гледаш замислено. Но може и без музика.

И така, наместваш се по такъв начин, че да усетиш приятно разтягане в кръста или в раменете, или врата, или където те боли тялото тези дни. И си дишаш спокойно. И така напрежението бавно се плъзва от теб към земята и тревата под пейката.

Някои пейки имат по четири дъски за седалка, други по три. С това искам да подчертая, че не всички пейки са удобни, седалките на някои от тях се извиват естетически, но не и ергономично. Но все пак, ако имат облегалка, нещата рано или късно си идват на мястото.

Още нещо важно за оптималното седене на пейка, е да имаш вода в себе си, защото на пейката обезателно се ожаднява. Майка ми например, винаги когато е жадна на път за вкъщи, сяда на някоя пейка в парка, за да си изпие водата. Никога не пие вода просто докато си върви. Според мен това е нейната дневна медитация - един своеобразен източноевропейски майндфулнес.

Веднъж, по време на КОВИД, така щяха да я глобят пет хиляди лева, защото било забранено да се сяда на пейки тогава явно.

Първо ще дойдат за облегалките, а после и сядането на пейките изобщо ще ни забранят. Но дори и в тъмнината на кризите, пейките ще са си там и ще е пак толкова хубаво да се отпуснеш на тях, че понякога ще ти искат пет хиляди лева за това удоволствие.

#mindfulnessbulgaria #shortstory #bulgaria by @delight__stories

Има нещо особено в нарязаните праскови в купа - напомнят ми на нещо, което майка ми ми е приготвяла като малка, на грижа, на съобразителност. Набрала ми е прасковите, измила ги е, нарязала ги е и е махнала костилките, така че за мен да остане само кеф!

И до днес да ям нарязаните парчета (по възможност, с малка вилица) ми дава някаква сигурност. Отпускам се в безвремието на селския следобед. Слънцето пече, пчелите и осите жужат отвън, объркани от близостта на миризмата на прасковите, и кроят планове как да ги достигнат, но остават завинаги разделени от тях посредством една мрежа от Джъмбо, от Бургас, полудобре закрепена за вратата.

Когато не съм в България и не си ги бера сама, си купувам прасковите от супермаркет и си ги режа и обезкостявам по същия начин, както майка ми едно време ми ги приготвяше. Пак обикновено следобед. Само че прасковите са едни бели и плоски (Plattpfirsiche), скромен опит за имитация на оригинала от селския двор.

Мисля си, че затова прасковите имат друг вкус, когато ги отхапваш цели - пак са сладки, но и някак стресирани. Да си ядеш парчетата праскови с вилица от купата следобед е self-care. Да отхапваш от цялата праскова над мивката е да участваш в хамстеровото колело на корпоративната кариера на капиталистическия свят и да бързаш за следващото голямо нещо.

Харесва ми да отделям време да си нарежа и подредя и други плодове, най-вече круши и ябълки. Слагам две купи на плота - една за остатъците и една за ядливия материал. Преди да започна да ги ям на дивана, изхвърлям остатъците и измивам всичко, за да няма и следа от предходния процес - все едно плодовете са си дошли така при мен.

Урокът:
Забавено удовлетворение - ако искаш да се наслаждаваш на нещо, първо трябва да поработиш за него. Така е и в живота. by @delight__stories